МАГИЯТА КОВАЧЕВИЦА...
...или една среща с миналото.
Ето го. Най – после се белна на отсрещния склон. Намиращото се на 23 км от Гоце Делчев, сгушено в полите на две родопски възвишения село кротко си говореше с времето, което унесено от тишината и спокойствието, сякаш бе забравило да свери часовника си. Спокойно и търпеливо, подобно на мъдрец видял много неща през дългия си живот то без да издава с нищо, че ни е забелязало дочака пълзящото по виещия се из урвите път такси да ни довeдe до магията му наречена с простото име Ковачевица.
Разположено в поречието на река Канина (Кървава река), заобиколено с венец от високи рътове в югoзападния дял на Родопите – Дъбраш, сега село Ковачевица е исторически и архитектурен резерват. Четиринадесет часа люшкане с влак, автобус и такси ни бяха нужни за да стигнем от Русе до това легендарно село. Вече бях чувал сравнения, описания, разгледах и страници в интернет, но сблъсъкът с действителността беше неочакван.
Пред нас се извисиха притихнали със спомените си масивни столетни къщи от камък и дърво надвесили снаги над стръмни калдъръмени улички..Тишината и спокойствието бяха поразяващи, като дори словоохотливия ни шофьор превъплътил се в ролята на гид замлъкна попивайки атмосферата на отдавна отминали години. Така преминахме през почти половината село без да срещнем никого. На едно от “кръстовищата”, незнайно защо стоеше местен замечтан мъж и се взираше в безвремието на селото, сякаш се срещаха за първи път. С готовност ни заведе до Жеревата къща, която щеше да ни подслони през коледните празници. Тежката дървена порта бавно се отвори и по приказна пътека настлана с каменни плочи попаднахме в малък, китен двор, в който се извисяваше 200 годишна къща – голяма три етажна красива постройка нагиздена с шарени накити от сушащи се чушки и билки. Качваме се по тесните дървени стълби до широкия чардак на третия етаж, където в миг започнаха да оживяват литературни герои от моето детство – чорбаджи Любен, Рада Госпожина, Боряна…Аз всичко ще ви разкажа – нареждаше словоохотливата ни и усмихната стопанка баба Ирина – само се настанете, навсякъде ще ви разведа. Бързо забравихме умората от пътуването, за да започнем едно ново пътешествие, този път назад във времето.
Легендата разказва, че след падането на Търновското царство под робство, бежанци потърсили спасение и закрила на югозапад чак в Родопите. Така те се озовали в местност, закътана от гористи възвишения и построили свое селище. Ако се съди по останките от една стара църква, то се намирало малко по-високо в западна посока, вероятно там е имало повече вода. Или може би било по-заветно, кой знае. Свидетелство за това е и съществувалата в миналото Болярска (Търновска) махала.
Други предания разказват за Марко Ковача от село Рибново, който по време на помохамеданчването, довежда няколко български семейства на това място. Скоро той починал и след неговата ранна смърт жена му Гена, която била много разпоредителна – продължила активно да се занимава с домакинството на Марко. Тя развила и обществена дейност в селото, наричали я Гена КОВАЧЕВИЦА, и по-късно се прехвърля върху името на селото.
Век по-късно в селото намерили подслон преселници от Дебърско - Западна Македония. А отколе е известно, че дебърци са били отлични майстори, зидари и знаменити резбари. Те всъщност построили Ковачевица такава, каквато се е запазила и до днес. Тъй в селото се обособили две махали. Горната - която селяните наричат търновска и долната - арнаутската. В същност това деление било съвсем условно, защото нямало никакво разграничение между двете махали. Ковачевските къщи били тъй изградени, че стрехите на покривите почти се докосвали една друга и било по силите на човек, ако рече да тръгне по покривите от долния край на селото и да стигне другия. Това било начин за спасение от власти и разбойници. На времето между тях не е имало забележима разлика, а според мнозина, тя и до днес си остава спорна.
От всички заселници в района най-силно влияние върху цялото население на селото оказали великотърновци. Като най-голяма и компактна група те предали на останалите заселници своите нрави, обичаи и обреди, песни и своя чист български език, който е запазен и до сега в селото.
Крачим по стръмен калдъръмен път, извиващ се покрай невероятно високите зидове на огромни къщи, където чак горе на върхете им са се разпорожили стаи с бели еркери. Този път продължава и извежда извън селото и някога е отивал с километри нагоре в планината. Камък до камък вкопани в земята. На всеки 1 – 2 метра са вмъкнати отвесно тесни камъни, подаващи се на два - три сантиметра от останалите, за да задържат копитата на добитъка, когато се е спускал от планината, да не се подхлъзват тежко натоварените мулета и катъри. Като съобразиш, че за един ден човек мъчно би успял да настеле повече от метър път с такава широчина, можем да си представим какъв труд е бил положен за тези пътища.
Насред селото се белее черквата с високата си камбанария и изумително топъл и приветлив глас на камбаните си. Тя е построена в четиридесетте години на деветнадесети век, обширна, весело изписана, майсторски зографисана и резбована. Има нещо приветливо в този храм, сякаш не е място за скръбно смирение, а за разтуха на страдащите.
Баба Ирина с гордост разказа как по нейна инициатива събрали средства да го изградят наново и параклис на мястото на разрушената стара църква. Издигнали го, но,… парите стигнали дотук - нямало как да го изографисат. Точно тогава сякаш нечия всевиждаща сила пратила да нощуват в тях няколко млади момчета, които се оказали иконописци, като на единия детето се излекувало от тежка болест и той искал да изографиса нещо за слава Богу. Така вече изографисан параклисът се нуждаел само от кръст. Появила се една естонска заселничка, която дарила пари за огромен 10 метров метален кръст, който докарали с хеликоптер от Кричим и сега параклисът и сребристия кръст гордо блестял посрещайки отдалече всеки гост на селото.
Тази гордост се усеща и когато, малкото останали жители на Ковачевица разказват как два пъти е имало опити за помохамеданчване на населението. Първия път, когато турците дошли не намерили жива душа в селото – цялото население, заедно с добитъка се изнесли високо в планината и живяли там докато опасността премине. След потушаване на Априлското възстание местните откупили със злато опожаряването и запазването на вярата си. Така Ковачевица останало единственото село от този родопски край, което не е било помохамеданчено.
През годините на Възраждането, Ковачевица е била културно средище на цялата област, най-напред е създадено килийно училище, сетне светско читалище, библиотека. Хората били жадни за просвета. а ковачовските майстори - дюлгери се прославили в целите Родопи и навсякъде могат да се видят следите на тяхната строителска и архитектурна дарба.
Седим на широкия чардак, пием типичния за тук сок от трънбъз и увлечени слушаме разказа на седемдесет и две годишната жизнена баба, разглеждайки купища брошури, снимки, статии. Ковачевица е доказателство, че трудолюбието на българина не е било легенда. Някога селото е разполагало с обширно землище, достигащо до двадесетина километра из планината, владеело е гори, някои от които и днес са резервати. Казват, че овцете достигали до 30 000. На петнадесет километра в планината в местността Беслет, била построена на кооперативни начала фабрика за преработка на дървен материал. В селото имало няколко касапници и седем кръчми. Всичко това е било някога. След 1944 година и главно през петдесетте години и Ковачевица не била пощадена от национализацията и последвалите миграционни процеси. Започнало масово изселване. Хората се пръснали из цяла България. Селото пострадало. Изоставените къщи бавно започнали да се рушат. Едно съкровище било на път да се погуби.
Всред заслугите, които българското кино има към националната ни култура, откриването на Ковачевица е може би от най-важните, затънтено, скътано в югозападните Родопи, селото не е привличало погледа на културния свят. И ето, че в средата на седемдесетте години тук попадат хора от киното, които търсят обекти за нови филми. Те са смаяни, очаровани и разгласяват, че там, на двадесет и три километра от Неврокоп (Гоце Делчев), в източна посока в планината има едно истинско чудо ...
И дошло нашествието на киното. Един след друг започвали да се снимат филми и техния брой растял непрекъснато. Ето, в тази къща снимаха „Мъжки времена”, а там надолу „Мера според мера” – неуморно разказва развеждайки ни из селото нашия невероятен гид – над 20 филма, че и реклами, никъде в България не са заснети толкова български филми, колкото в Ковачевица – хвали се бабата.. Голямата заслуга на киното е в разгласата, която направило и довело в селото хора, които искали да закупят къщи и да ги възстановят. Преди двадесет години, когато до селото нямало нормален път и достигането до него било автомобилен алпинизъм, когато доставянето на строителни материали било подвиг, когато трудно се намирали майстори, едно такова пионерско начинание изглеждало дори безумно. Но бог е създал безумните на този свят, за да посрамят мъдрите.
Държавата през 1977 г обявила Ковачевица за национален архитектурен резерват. Така било спасено от разруха и заличаване от лицето на земята едно драгоценно създание на българския строителен гений, на възрожденския български дух.
Неусетно се изнизаха коледните празници и привършиха дните на престоя ни тук. Приготвяйки раниците за път се опитваме да си отговорим с какво все пак ни заплени Ковачевица?
Със самобитната архитектурата, единствена в своя ансамбъл в България. - ми посказват - разбира се, впечатляваща – отвръщам аз - но прекрасна българска архитектура има и в Копривщица и в Трявна и в Жеравна и в Мелник и в стария Пловдив, навред където хората са съумели да се предпазят от панело-бетонната напаст.
Може би с природата, вярно - впечатляваща, могъща в скалните си масиви, зашеметяваща с ждрелото на река Канина и укротена в хълмовете, обгърнали селото. Но в нашата страна има толкова прелестни места.
Стъпваме на изпроводяк по селските улици. Атмосферата ли – продължават въпросите - тесните калдъръмени улички, каменните зидове на къщите, издигащи се смайващо високо, сивкавите плочи, застилащи покривите, тишината, мъркащите гальовни котки следващи ни по улиците - но и всичко това не е непознато.
Може би тайната на Ковачевица е в нейната отвъдност. Имахме чувството, че сме попаднали в друг свят, отвъд познатия ни, откъснали се напълно от всекидневието си, освободили се от тягостната, душна, безнадеждна градска атмосфера, от шума, трясъка, писъка на автомобилните аларми и мръсотията, от невротизираните си съграждани. Нещо във въздуха, нещо в гледката, нещо в къщите, които си приличат и всяка една е различна, нещо тайно и омайно има в това село, не можеш да го назовеш, но си запленен. Без колебание може да се каже, че Ковачевица е истинска бяла магия.
Спомних си как Ковачевица се появява пред очите ни неочаквано, след един завой на криволичещия асфалтов път и изчезна също така, сякаш никога не е съществувала, и когато се завърнахме от нея в света на задъханото, прашно, шумно и безмислено всекидневие, се питахме, дали тя ни се е появила наяве или насън.
И все пак тя не може да се възприеме, не може да се усети, да се възприеме за един ден, за едно денонощие; човек трябва да види нейните звезди поне два пъти, да накладе поне два огъня в огнището, за да да не забрави никога преживяното, за да се почувства част от историята, настоящето и бъдещето на магията Ковачевица.
текст и снимки Митко Ружинов ..
   
.....   
|
