| 16 Април 2012
Още от дете ми втълпяваха колко велика нация сме... Сега крача по каменните плочи на древния Никополис ад Иструм и виждам тишината прегърнала този построен насред равното поле град. Малките изящни детайли придават някакъв мек уют на студения камък в контраст на съвременните бетонни кубчета в които живеем.
Канализация прекарана из целия град се вижда под разместените от изминалите две хилядолетия каменни плочи. Това е било в самото начало на новата ера, а в Лондон например канализация е имало чак в 18 век…
Замислих се гледайки как пътят им е устоял цели две хилядолетия, е, с малко дупки и пропадания разбира се, но такива има и по нашите не токова древни пътища, с вида на които за съжаление вече започнах да свиквам ….
Вървя бавно и само дъждецът тихо крачи с мен съезерцавайки това величие и достолепие на отдавнашни дни.
Още от дете ми втълпяваха колко велика нация сме...
А къде сме сега? Къде сега са нациите, които са нямали собствена писменост и дори са говорили на собствения език само на конете си…? Защо след като сме сред трите световни държави с най богато археологическо наследство всичко ей така си е захвърлено насред полето?
Още от дете ми втълпяваха колко велика нация сме...
Напоследък все по - често си спомням за една източна поговорка : ЗА ЕДНО ДЪРВО СЕ СЪДИ НЕ ПО КОРЕНИТЕ МУ, А ПО ПЛОДОВЕТЕ, КОИТО ДАВА.
Още от дете ми втълпяваха колко велика нация сме. …БИЛИ.
